Thursday 4 October 2007

Wake me up inside, bring me up to life

You lock the door and throw away the key
There’s someone in my head but its not me…



Запознанството ми с Columbia University в Ню Йорк беше наистина странно. Близо 48-часовото безсъние, високата температура, стресът от странните, нови хора и преживяването от току що завършената книга превърнаха тази среща в почти халюцинативно влизане в кожата на един герой. Стълбите на университетската библиотека; отсреща – изписаните с големи букви Омир, Херодот, Софокъл; встрани - статуята на Алма Матер, в краката тъкмо окосените зелени площи; отвън - шумният Бродуей. Все суверенни острови в личната държава на споменатия герой-телепат, основана в сърцето на пулсиращия Мегаполис на чуждостта. И имах някакво миражно видение за средата на миналия век и за потока от мисли на Дейвид Селиг. Ето защо Dying inside на Робърт Силвърбърг ми е толкова важна.

Сега, точно пет години по-късно, когато препрочетох книгата (едва скоро се сдобих с нея, в чудесното издание на Голанц), намерих и още един куп причини, заради които е изключителна.
Dying inside e роман-сблъсък, в който фантастиката присъства почти само чрез името на автора. Роман, арена на противоречивите и взаимно изключващи се вглеждания навън и навътре на един герой. Дейвид Селиг – който чува звука на съкровените ви желания, който нахлува, неканен, в душите ви, който ще ви покаже, неканени, своята. Дейвид Селиг, който дори външно – с умореното и състарено лице, увенчало тяло на младо момче, е символ на своите непрестанни битки.

Селиг е самоизразяваща се литературна творба. Той е напълно тъждествен на историята. А историята е напълно подчинена на неговите възприятия, тя е огромната зала на едно самотно съзнание, в чиито стени се блъска всеки звук, който е (или не е) съществувал – шепот, кресчендо, мълчание. Действието в книгата всъщност е пътека през героя, при пълно незачитане на хронологичните закони на времето. И се втурва винаги в неочаквана посока, в зависимост от това в коя точка от своя живот на лесно доказуеми антитези се намира днес Дейвид Селиг: себетърсене или себененавист, човекотърсене или човеконенавист, екстаз или страх, дарба или проклятие...

Светът на Селиг се разстила всекидневно във вид на талази от мисли. Само че телепатичните му способности бавно отслабват и светът, в който е намерил ниша на измамен комфорт, се превръща в свят на смут. Същинската драма сякаш не е в изчезването на умението само по себе си, а в това, че заедно с него ще се разтърси и основата на селиговия живот от сблъсъци и парадокси.

Докато притежава нещо, което другите нямат, той има избора да бъде ту жалък подслушвач, ту обективен изследовател на масите, ту 'супергерой-притежаващ-дарбата'. Дните на силата са време на двубои между почти научно обоснована омраза към самия себе си и яростен устрем да разбере кое от трите неща по-горе е всъщност. Като двете воюващи страни си поделят победите по равно. Докато е различен, Селиг ще вярва, че тревогата, самотата и несигурността са вселенската компенсация на това да е пораснал над останалите. Пред публиката ще излезе воайорът в него, надарен с таланта на участието в произволно срещнати по пътя възторг, страст, смут, тъга, или падение. И наказан с отнетата възможност за съпричастие. Неумеещ да говори с другите съзнания, нито да ги докосне – свят наситен с преживявания, но без този, който ги преживява. Парадоксално, дарбата в такива моменти ще бъде едновременно и екстаз и страх, защото е мост към човечеството – въжен, разлюлян, но и единствен. Дните на силата са и време, когато чуването и чувстването на сумираните човешки терзания ще се стоварват върху му ту като прекалено сурово, ту като нищожно малко наказание за наелектризиращия контакт не с повърхността на себеподобния, не с циничната му усмивка, не с измамноприятелските му очи, а с със самите дебри на неговата същност.

Дейвид Селиг е заразен с вируса на неистово препускащото съзнание и лечението от него ще остави празнота, която заплашва да превърне личната му вселена в хаос. Ако Селиг и Воайорът са един и същ човек, какво и колко ще остане от този човек, когато Воайорът се стопи? Да изгубиш единствената си възможност за контакт с хората, неизменно ще доведе до постепенна загуба на контакт със себе си. Това са страховете, тероризиращи героя в междинното състояние на полу-сила. Дните, в които умението е слабо, са триумф на хаоса и погром над индивидуалността. Онова, което е било стабилно и здраво, става прозрачно и крехко; нещата профучават наоколо на висока скорост, изгубили очертание; цветовете избледняват, въздухът става все по-наситено сив. Селиг се домогва до телепатичния контакт, такъв, какъвто го познава, но около него е поле от неразличими една от друга сенки на мисли. Накрая остава насаме с тишината, нарушена само от болезнен срам, че предава човечеството – нещо безценно му е било доверено, но е изтекло между пръстите му. ‘I have misplaced my gift somewhere. Will you forgive me?’
 
Доста коварен и работещ е начинът, който разказвачът е избрал, за да направи своя четящ събеседник участник в своите терзания: превръща го в шпионин на собствения си живот. Прави го такъв, какъвто е той самият. Нека на базата на собствения си опит прецени проклятие ли е това, или дарба. Ще ме видиш напълно открит, но ще остана чужд. Ще ме познаваш из основи, но няма да се доближиш и на милиметър до мен. Ще чувстваш моите болки и възторзи, но няма сам да ги преживяваш. Разбра ли сега какво е?

Селиг умее всякак да разказва живота си. Като на шега излиза от себе си и после пак става ‘аз’. Веднъж повествованието е от първо лице, друг път – когато разказва за чудовището-подслушвач, което си е направило дом в тялото му – от трето. После пък, докато анализира задълбочено ‘Процесът’ и ‘Замъкът’ на Кафка, ще анализира безмълвно всъщност себе си. (Четете внимателно този литературен анализ. Съпоставените в него герои на Кафка К. и Джоузеф К. не ви ли приличат удивително на двете души, които живеят у Селиг? Единият – почти трагичен характер, другият – жалък. Единият – вълнуващ, другият банален, но пък по-близък до автора. И двамата герои са обединени от дерзанието да получат оправдание, да намерят мир. Единият ще стигне доста близо, другият ще се провали… Нелогичният свят на Кафка, в който цари бездуховност и отчуждение, не е ли светът на Дейвид Селиг?)

 Тук е мястото да споменем за другия талант на героя – той чува не само гласовете на съвременниците си, а и тези на отдавна отишли си от света хора, обикновено литературни класици. Нещо повече, с тях той умее наистина да общува. Не просто чете потъналите им в прах мисли, не, той познава невидимите знаци на техните литературни светове и ги тиква рутинираността на майстор-художник под носа на читателя. Селиг умее да заживява в тези светилища на спокойствието (всъщност от това той си изкарва хляба).

Зависим ли е Дейвид Селиг от музикалния наркотик на чуждите мисли? Осъзнава ли пагубното му натрупване в кръвта? Ще го погуби ли абстиненцията? Ще излезе ли от нея чист и по-близък до себеподобните? Изобщо, истина ли е всичко, което ни разказва Селиг или само гравира объркания си ум върху въображаем чужд вътрешен свят? Не е ли целият разказ точно толкова слисващо реалистична лъжа, като онази втора среща с Тони, за която накрая той сам си признава, че е измислица? Отговорът на всички въпроси е да. В тази книга пластовете на реалността са разместени. Истината е това-което-ви-казвам, дори то да е призната или само загатната лъжа.

Dying inside e прецеденият през едно вгорчено съзнание разказ за свят, който притежава природна склонност към саморазрушение. Свят, който много бавно, заради изконните закони на ентропията, загива отвътре. На този естествен процес човешкото общество, приело формата на общност от комуникиращи и необходими едни на други отделни индивиди, умее да дава поне временен отпор. Въпросът е какво се случва с капсулирания организъм, определил се или определен от съдбата като самодостатъчен. Той бързо дренира ресурсите си, трудно намира нови източници на енергия и много бавно, заради изконните закони на ентропията, загива отвътре.

В един от измислено–истинските разговори с мъртви величия самият Киркегор произнася селиговата диагноза за времето, на което е обитател:
Целият свят, целият живот e уязвен. Необходима му е тишина.

7 comments:

Anonymous said...

Поредният ти много емоционален пост. При това за общия ни любимец. Браво, Женич, ама защо така нарядко напоследък?

Jen said...

Ех, да, заслугата за Силвърбърг е твоя. Колко отдавна беше! :)

Напоследък, заедно и поотделно, не бях в БГ, тръшна ме брутален грип, а бизнесът, който по подразбиране си е тръшващ, напълно излезе от добрия тон. Та затова. Ще гледам да се поправя. :)

Anonymous said...

И всичко това върху крехките рамене на малкия елф! Виновниците да си понесат отговорността...:)))

Препрочети си и The book of skulls. Аз го сторих скоро и знаеш ли колко различна ми се видя. Но все така добра, де.

Jen said...

Имаш предвид тази The book of skulls, която ти беше така мил да отмъкнеш на другия край на света? :P Да, приготвила съм си я, след като един от шадоуденските младежи беше така мил да ми я прати. Скоро ще излезе и на български. Дано г-н Русинов я е превел с нужната любов :)

vladimir said...

Благодаря за поредния чудесен пост!
Това е една от най-любимите ми книги и една от малкото, които съм препрочитал много пъти. Зимата на 01/02 беше почти непрекъснато с мен, знаех някои сцени наизуст, други ги сънувах, трети ми помогнаха да изкарам 2-3 изпита :).

Jen said...

Винаги съм си мислила, че тази 2002 година беше някак особена. Явно е било време на хипермисловни трансмисии и Робърт Силвърбърг. :)

Аз благодаря.

Bla said...

От Робърт Силвърбърг май съм чел само един разказ и ако не се лъжа името му беше "Добри вести от Ватикана". Не беше лош - повече сатира, отколкото чиста научна фантастика (супер за което). Все се каня да подхвана "Време на промени", единствената му книга, която имам у нас, но продължавам да чувам противоречиви мнения за нея и засега няма да рискувам. :)